Три месеца в Провинстаун и четири рецепти

Кацнах в Бостън и няколко часа след това вече бях в града, в който щях да работя три месеца - Провинстаун.

Първоначално ме впечатлиха къщите и заобикалящата ги обилна зеленина, цветя, подскачащи зайчета, лисици, еноти и язовци.

Мигновено пред мен сякаш оживя американски сериал от типа на "Отчаяни съпруги", в който съседката мирно освежава старите мебели като ги боядисва с бяла боя на двора под звука на кънтри музика или отиваш до магазина, примерно начумерен и неискащ да говориш с никого, но не можеш да не отвърнеш на поне четиридесет и петте поздрава, които получаваш от непознати.

В един момент започваш да се изнервяш и си казваш: "Абе, тея хора проблеми нямат ли си? Какво постоянно ми се хилят насреща и защо украсяват къщи на птички, в които птицата няма откъде да влезе?".

После, обаче, разбираш, че те имат проблеми, но не им отдават голямо значение, защото си живуркат в уютни къщи с просторни дворове, засяти с райграс, имат си вечно пълни и задоволени стомаси и изобилие от стоки, които могат да си позволят по всяко време. На човек, който не мисли за битовизми, няма за какво да му е крив светът и затова ако го блъснат в магазина, няма да наругае, а даже ще се усмихне и пръв ще се извини.

Верандите, люлеещите се столове, приветливите лица, спокойствието и уюта на малкия американски град са досущ като тези във филмите.

Спокоен град, но не и през лятото. Две седмици по-късно, след като започна сезона, градчето, което разполага с една главна улица, дълга всичко на всичко 2 километра, се зарина с туристи, а след още някой и друг ден, преминаването ми по въпросната улица с колелото, за да се добера до работа, беше в границите на невъзможното. Няколко дни, сипещият се отвсякъде народ ме дразнеше, но после свикнах и чак ми стана приятно да наблюдавам колорита, непукизма и провокативността, които излъчваха тези хора, повечето от които хомосексуални, тъй като градът е ваканционна дестинация за тази част от населението.

Цялата централна улица е успоредна на океанския бряг, който е на стотина метра от нея.

 

И от двете страни на улицата е обсипано с магазинчета за сувенири, дрехи, някой и друг бар, сладкарнички с различни видове Фъдж, бонбони или къпкейкове, кафенета с интернет - блаженство за нас, студентите, ресторанти, два от които и тези, в които работех.

И като заговорих за къпкейкове, най-прочути в този град са т. нар. Scott Cakes. Мен ако питате, нищо особено - обикновен ванилов мъфин с розов маслен крем, но те много си ги тачат и аз не исках да им развалям желанието за изява и възклицавах, че са невероятни. А ето и моята интерпретация на оригиналната рецепта на Чичо Скот, която разбира се, се пази в дълбока тайна, не че не може да бъде разгадана и от най-обикновен любител като мен :)

Снимка

Къпкейковете на Скот (Scott cakes)

Необходими продукти:
За 12 мъфина
Адаптирано от Ludasandy
Сухи съставки:
200 г брашно
2 ч. л. бакпулвер
щипка сол
Течни съставки:
1 яйце
100 мл олио
300 мл кисело мляко
150 г захар
настъргана лимонова кора

За глазурата:
Адаптирано от Марта Стюарт
250 г краве масло (със стайна температура)
4-6 ч. ч. пудра захар
1/2 ч. ч. прясно мляко
1 с. л. ванилов екстракт
розова сладкарска боя

Смесете всички сухи съставки, разбъркайте ги добре и ги пресейте. В друга купа смесете течните съставки, плюс захарта и лимоновата кора. Добавeте сухата смес и разбъркайте добре. Подредете хартиени формички в метална форма за мъфини и ги напълнете до 2/3 от обема на всяко гнездо. Печете ги на 180 градуса около 20 минути или докато дървена клечка, забита в центъра излезе суха. Прехвърлете ги върху метална решетка до пълното им охлаждане.
В голяма купа разбийте с миксер маслото за около 3 минути. Намалете скоростта и добавете захарта, прясното мляко, ванилията и боята. Разбивайте, докато сместа стане гладка и пухкава. Можете да коригирате количеството захар с цел постигане на желаната гъстота и вкус.
Декорирайте изстиналите мъфини с глазурата и ги охладете.

Живеех на главната улица, а както вече споменах, океанът е на стотина метра от нея.

През дните, когато имах свободни следобеди, сутрини или вечери, се уверих, че има нещо магично в небето над този град.

Не знам дали преувеличавам, може би пък никога не съм се замисляла толкова дълбоко върху небето.

Често си разсъждавах, понякога гласно, колко е красиво, поглеждах го и си казвах: "Е, моите хора, където и да са по света, виждат едно и също небе като моето. Така винаги сме заедно."

Ставаше ми хубаво и оптимистично.

От пристанището в града отплава не само фериботът за Бостън, а и предлагат разходка с корабче навътре в океана и ако си късметлия виждаш китове, делфини, тюлени, акули.

 

В томболи, лотарии и какви ли не игри, никога нямам късмет, а явно и в разходките с кораб в океана, защото видях само един кит, при това не достатъчно добре.

Все пак се уча да се радвам и на малкото и още с трепет си спомням как настръхнах, когато огромният бозайник си показа за четири секунди гърба на 20 метра от кораба ни.

Най-хубавият ми ден в Провинстаун не беше нито Четвърти юли, нито денят на парада, нито купон, включващ танци и запой. В един прекрасен почивен ден (а те всичките бяха прекрасни щом са почивни), Зорничка се наспа до късно, после закуси с вкусен домашен Сандвич с омар, изпра прането, отиде до банката, напазарува от Stop & Shop, чу се за кратко със семейство и Ники, хвана си камерката, стативчето и колелото и се запъти към Break Water - 2 километра пътека от големи скали, врязани навътре в океана и водещи до съседен плаж.

Потеглих аз и с песен на уста и камера в ръка, неусетно изминах опасния път, стигнах до края на скалите, снимах залеза до припадък и съвсем забравих, че няма как да осъмна насред океана заедно с тюлените и разни кресливи животини. И добре, че бяха тия животини да ме стреснат, че да се сетя да си тръгна в крайна сметка.

Закрачих смело напред и с почуда и леко притеснение установих, че е дошъл приливът. Не допусках, че може да ме залее, но все пак реших да ускоря темпото тройно и почти поприпквах по вече злокобните и мрачни скални масиви.

Сетих се да прибера и камерата в раницата, защото ако не-дай-си-боже бях полетяла от някоя скала, щеше да се наложи да спася едната от нас и вероятно щях да предпочета себе си.

Леко екстремно, ухаещо на океан и висока трева, под звуците на птици и разбиващи се вълни, усамотено и даващо ми възможност да остана сама със себе си - това място ми подари най-магичния и запомнящ се ден в градчето.

И тъй като ви споменах за домашен сандвич с месо от омар, сиреч Lobster Slider, мисля, че е удачно да ви покажа и как го приготвят.

Далеч съм от мисълта, че средностатистическото семейство в България може да си позволи да си купи омар, бройката на който е 60 лв, за килограма не искам и да знам.

Аз лично не бих, не само заради високата цена, но и заради вкуса на замразено, който ще се е пропил в него, а както знаем, пресни омари в България няма.

Просто искам да ви запозная със символа на града, защото в действителност това е най-популярният сандвич там и в дните, в които има много туристи (т. е. всеки летен ден), момичето, правещо сандвичите изпадаше в истерия, при вида на всяка следваща поръчка, а хората, изцеждащи месото на омарите (т. е. АЗ и моите дружки), ходеха с мускулна треска дни наред.

И все пак, ако много ви се прияде подобен сандвич, заместете месото с рачешки рулца - няма да сте кой знае колко далеч от същинския вкус на сандвича с омар.

Сандвич с омар (Lobster slider)

Необходими продукти:
за 2 порции:
2 кръгли хлебчета
2 шепи месо от омар - сварено и отцедено
2 с. л. майонеза
2 листа айсберг
2 кочана сварена царевица
краве масло
сол, пипер

Разделете хлебчетата на две и ги намажете с масло от двете страни. Запечете ги. В купа смесете месото от омара, майонезата и овкусете със сол и пипер. Сложете по един лист от айсберга върху хлебчето и от месото. Сложете капачето и поднесете с гореща царевица с масло.

И тъй като два месеца и половина проявявах темерутестата си същност и не излязох нито веднъж на дискотека, като всички нормални хора, които се забавляваха, реших като отвързан див кон през последните три седмици да наваксам за всички пропуснати нощи и да се отдам на лудешки тийнейджърски изяви. То не бяха нахлувания в частна собственост; лежане на главната улица и чакане да мине кола (а накрая се зададе камион); пиене на вода от фонтан; преминаване със затворени очи по парапет над океана; пеене в караоке бар без никаква компания, защото приятелката ми върза тенекия и да не опропастявам вечерта си, реших да остана; бърсане на мокра пейка с банкноти от един долар; каране на колело в тъмното до далечен плаж и лежане три часа на пясъка и зяпане на вълните с надеждата да видя акули; спускане на кълбо от хълма пред градската библиотека; влизане в лодка, закотвена на 5 метра от брега, наводняване на лодката, потъване и накрая изгонена с полиция от мястото на произшествието. Нямам нито една снимка от тези моменти, а точно тях ще запомня завинаги. Най-интересното, но и не много учудващо за мен е, че макар и с 3-4 часа сън, без да пия кафета, бях достатъчно заредена да правя пици, да пека бургери и да бъркам 10 килограма картофено пюре в купа.

В една поредна луда нощ, отидох на пицария и изядох 3 парчета пица без да ми мигне окото и мрънках за още. Опитах се да пресъздам вкуса на тази, която ме впечатли най-много.

Пица с пиле и сметана
Авторска рецепта, вдъхновена от оригиналната

Необходими продукти:
тесто за пица
За сметановия сос:
4 с. л. заквасена сметана
1 с. л. майонеза
1 скилидка чесън
сол и пипер
За плънката:
200 г настърган кашкавал
1 пилешка пържола - изпечена на грил
шепа сушени манатарки
резен червен лук
1 домат
щипка риган
сол и пипер на вкус
зехтин

Накиснете манатарките в студена вода за около 30 минути. Разточете тестото върху набрашнена повърхност и го прехвърлете върху тава, застлана с хартия за печене. Надупчете тестото с вилица, така че да не се издува при печене. Смесете всички продукти за соса. Размажете соса равномерно върху пицата. Първо сложете червения лук, поръсете обилно с кашкавал, накъсайте пържолата отгоре, отцедете манатарките и ги подредете. Отделете семките от домата и нарежете месестата част на кубчта. Сложете и тях върху пицата, овкусете с риган, сол и пипер и полейте със зехтин. Изпечете пицата на 220 градуса, докато стане златиста и хрупкава. Ако желаете, украсете борда с цветенца, направени от брашно и вода.

И тъй като бях обещала клип от ресторанта, заснех един с моята дружка и макар и не много изпипан, си го обичам, защото ще ми остане мил спомен от тази кухничка.

Много хора ме питаха как се празнува Четвъри юли. Е, не е като Трети март. Американците изпадат в истинска еуфория щом се зададе националният им празник - продават се какви ли не джунджурии в багрите на флага им, боядисват си лицата, ноктите, черпят персонала в ресторантите, увиват се в знамена, носят маски и какво ли още не. Точно в този ден аз работих, но се отскубнах за кратко, за да видя зарята. Беше много красива и сравнително дълга. На следващия ден, улицата бе отрупана с отпадъци от празненството, а на по-следващия, от тях нямаше и помен.

Споменавайки празничен ден, ще ви споделя една изискана рецепта за паста, която беше често поръчвана в единия ресторант и понякога дори и аз помагах в приготвянето й.

Трио от морски дарове

Адаптирано от Pepe's

Необходими продукти:

за една порция:

олио

сол, пипер

3 бр. миди Сен Жак
3 бр. щипки от омар
3 бр. едри гренландски скариди

1 с. л. настърган лук шалот

1/2 ч. ч. вино Шери

1/2 ч. ч. доматен сос

щедра щипка нарязан на лентички пресен босилек

краве масло

шепа сварени лингуини

хляб за поднасяне

В алуминиев тиган затоплете малко олио и запържете за кратко солта и пипера. Сложете 3 миди Сен Жак и ги оставете, докато добият златиста коричка от двете страни. Сложете скаридите, а накрая и щипките от омар и лука. Полейте с вино, прибавете доматения сос и накрая босилека. Оставете да покъкри на умерен огън, докато сосът се сгъсти. Сложете малка бучка масло и свалете от огъня. Прибавете сварените лингуини, объркайте ги в соса и ги изсипете в подходяща чиния. Върху тях подредете морските дарове и поднесете с препечен хляб.

Денят на гей парада също беше впечатляващ, за човек като мен, невиждал такава разкрепостеност и начин на изразяване на личността. Накратко - щедра шепа напудрени чичковци и младежи с перуки и оскъдно кожено бельо (някои и без бельо), издокарани в тоалети, шити по поръчка, минаваха тържествено по главната улица кой на голям автобус, кой на някаква платформа, кой на кон, магаре или мотор. Всеки участник представяше номер, за който вероятно е репетирал цяла година и след това изживяваше своите 5 минути на алеята на славата в Провинстаун. И макар комично, събитието ми хареса, защото участниците знаеха какво искат и не се срамуваха да го покажат. Знаеха много добре кои са, защо са там и накъде отиват. В крайна сметка този живот всеки би следвало да го живее по своя начин и ако не вреди на другите, аз  не виждам нищо лошо в това да си различен. Винаги съм отворена към такива личности без предварителни преценки и очаквания.

През последните два месеца от престоя ми, вече бях усвоила рецептите в ресторантите и започна да ме наляга скуката от това ежедневно да приготвям едни и същи ястия.

Типично в мой стил, всеки ден се стараех да правя по нещо по-специално за гладните ми колеги.

Често правех различни видове паста, касадия, палачинкови торти, пици с плънки по мое усмотрение и много други вкусни нещица.

Любимото ми беше някой да ми каже, че е гладен, но не знае какво му се яде и иска да го изненадам. Имаше един момент, в който правех на всеки нещо конкретно и идваха при мен с думите: "Зори, ще ми направиш ли от моята пица с пестото и доматките отгоре?", "Зори, оная пица с готините сирена и шунката може ли?" или "Абе, гладен съм, ама на теб сигурно не ти се занимава да ми правиш от онея спагети с пилето?".

Макар че в един период от деня поръчките за персонала ставаха повече от тези на клиентите и работата ми идваше нанагорнище, винаги приемах с усмивка и се радвах, че искат аз да им сготвя.

Като го обмислих по-задълбочено ми мина през ума, че го искат от мен, защото аз никога не отказвам храна, което малко ме натъжи, затова после пак се върнах на старата версия и реших да си живея с нея.

И ще завърша с това, че определено считам, че когато човек НЕ се стреми всячески към нещо, той го получава по-лесно. Щом загърбиш изгарящото желание, щом се успокоиш и се наслаждаваш на живота и неговия ход, нещата ти се случват по-плавно, леко и естествено. Това лято не отидох с нагласата да създавам приятелства, да споделям емоции, да се забавлявам в компании. Бях решила да се отдам само на кулинарията и на скайп. Ала срещнах много приятни и стойностни хора, с които исках да споделя повече моменти, затова неработното време запълних главно с тях и малко сън.

Знам, че част от тях ще виждам често, защото живеем близо и това изключително много ме радва. Знам и че друга част няма да виждам толкова често, защото са на другия край на България, за което ми е изключително мъчно. Знам и че има хора, които навярно никога повече няма да видя, което ме оставя безмълвна и отчаяна, защото мисля, че няма нищо по-тъжно от това да осъзнаваш, че си се привързал към нещо, което може би си загубил безвъзвратно.