Бебешки приказки без рецепта

Миналата година ходих на толкова много места, запознах се с всякакви хора, видях необикновени неща. Буквално "проверявах" теорията, че "Човек е човек, когато е на път". Вече съм готова напълно да я опровергая. Мисля, по-скоро, че "Човек е човек, когато е щастлив", защото нищо от изминалата година не е в състояние да ме трогне и развълнува така, както събитията в живота ми през последните девет месеца. 

Ще се върна няколко месеца назад, в един петък, 13-ти, когато станах сутринта и бях сама вкъщи. Николай беше в болнични, заради скъсани кръстни връзки на коляното, но беше излязъл някъде. Имах си един тест за бременност и реших да го направя. Оставих го настрана и погледнах часа - беше точно 10:30. Почнах да обикалям из стаята и да върша някакви уж важни неща, но явно просто не ме свърташе, докато чакам да минат петте минути. Погледнах часа отново и беше едва 10:32. Още повече се изнервих, държах се безумно - разглеждах предметите в стаята - изтървах ги, преподреждах ги и им говорех като на някакви зрители.

Никога не си бях правила тест за бременност и не бях подготвена психически за това петминутно чакане. В 10:34 реших да прекратя терзанията си и макар и по-рано, да погледна към прозорчето с резултата. Като бабичка с далекогледство, взех теста с една ръка, отдалечих го максимално от себе си и с палец помръднах бавно пластинката, която закрива резултата. Първо погледът ми фиксира едната черта, а след секунда, мигновено изтървах теста. Почнах да си приказвам нечленоразделно, взех го от пода и този път буквално го наврях в лицето си, за да съм сигурна, че съм видяла правилно. Е, зрението ми не ме подведе - имах си перфектни две чертички.

Пратих SMS на Николай: "Идвай си веднага" и отново почнах да снова из апартамента. След няма и 10 минути, чух, че вратата изтрака и съвсем инстинктивно се скрих в спалнята. Открехнах я леко и погледнах през малкия процеп. Николай нахълта в хола направо с обувките и аз подадох глава отвътре. Той ме погледна и каза: "Какво е станало?". И макар често да съм обмисляла как бих му съобщила подобна новина, целият ми речников запас се изпари и само му подадох теста, който криех зад гърба си. Той го погледна, подсмихна се с крайчеца на устата си и каза: "Е, че то има само една червена черта, ти не си бременна."

Хормоните ми явно вече се бяха задействали, защото ме вбеси, но успях да запазя самообладание: "Как ще е една черта, две са! Просто втората е малко по-бледа!". Като типичен овен - прекомерно пунктуален, недоверчив и разчитащ на собствената си преценка, той реши докрай да разнищи мистерията и продължи да си обяснява гласно: "Ааа, ама така ли трябва да е? Не трябва ли да е по-наситена?". Чайникът ми вече кипна и изкрещях: "Офф, дай ми тоя тест и просто ме прегърни и най-после приеми, че ще ставаме родители!". Горкичкият, чак сега емоцията му се отприщи и започна да ме прегръща и да повтаря: "Ама наистина ли?", "Не мога да повярвам!", "Лелеее!". Порадвахме се десетина минути и хукнахме към личната лекарка, докато не й е свършила смяната. Пита ни какво ни има и аз й казах: "Ааа, нищо лошо не е". Тя веднага се досети: "Хубава новина ли е? Откога си бременна?", а аз: "Ъъъ, от тази сутрин...". Настана смях в кабинета и след няколко минути си тръгнахме, инструктирани какво да правим по-нататък.

Вече съм 100% сигурна, че човек трябва да внимава какво си пожелава. Седмица след като видях чертичките, си казах: "Добре де, каква бременна съм аз? Нямам гадене, не ми прилошава, нямам кой знае какъв апетит. Искам вече малко да ми се догади, че да се почувствам като бременна!". И като по поръчка, точно след няколко дни се почнаха адските мъки - денонощно гадене, съпроводено с нали-знаете-какво, невъзможност да ям каквато и да било храна, дори и да пия вода. Не можех да се сравня и с парцал - той поне върши някаква работа. Лежах по болници, жалвах се от живота и се изумявах как всички бременни около мен ходеха по разходки, възхваляваха чувството от бременността, а аз се тръшках по цял ден и се молех кошмарът да спре.

Е, спря, ама си пострадах четири месеца. Чак в шестия ме озари лъч светлина и като с вълшебна пръчка, изведнъж всичко затихна. Започнах малко по малко да се връщам към живота, но спокойствието и комфорта не продължиха дълго. Появиха се куп щуротии, които да направят пътя ми към това иначе прекрасно събитие, още по-трънлив. Вече девети месец, го преживявам все някак и искам времето да мине по-бързо, а и да се запознаем най-после с малкото човеченце.