Аз, Дисниленд и един тъп китаец*

Честно казано, изобщо, ама ИЗОБЩО не ми се подновява поредицата за Америка. Коремът ми пречи да седна като бял човек и да напиша пет реда, сложила съм си лаптопа на краката и едва виждам буквите, а дивият Станимир подскача около мен и крещи: "A car! A car!" (кола, кола). Решавам, обаче, да се прежаля и да довърша започнатото, защото животът си тече, скоро ще имаме и друг бебешок и съвсем ще забравя последните емоции от американската ми екскурзия.

Привечер е. След Шоколадовата фабрика, близо 3 часа сме били в аутлет близо до Лос Анджелис, от който купих малко подаръци и готини кухненски аксесоари, които не съм виждала в България. Закарват ни в страхотен 5-звезден хотел, а от стаята се вижда Ел Ей.

Магия! Като малко дете в сладкарница, почвам да се радвам на стаята, зареждам си ваната с гореща вода и ароматни соли. Дори си поръчвам рум сервиз за 35 долара (да му се не види!), защото бях изкарала само на шоколад от фабриката. Отпускам се във ваната и после си лягам, защото знам, че трябва в 7:00 да съм при групата. Заспивам с леко тревожно чувство.

Поредната сутрин от екскурзията - изпълнена с очакване, емоции, любопитство, но странно защо, този път и притеснение (за първи път!). Качвам се в автобуса и всичко изглежда нормално.

Виждам екскурзовода, този път е друг и след две реплики осъзнавам, че той почти не знае английски. Бръщолеви на китайски най-важното и хвърля две три пренебрежителни думи и за мен, колкото да не е без нищо. Ядосвам се и го нареждам наум, но си трая.

Пътуваме близо час и половина и накрая стигаме до приказното място - Дисниленд.

Всички изхвърчат от автобуса като полудели, но на мен ми трепери под лъжичката. Отивам при китаеца - екскурзовод и му казвам: "Къде е срещата на групата и в колко часа?" Отговаря: "След 6 часа, на централния вход." Аз продължавам: "Кой централен вход? Онзи там ли?" Той: "Да." Още по-стресната, му казвам: "Дайте ми телефонен номер, защото имам натрапчивото чувство, че ще се изгубя, а и все пак съм сама", а дивакът се разсмя и ме обяви за луда: "Как ще се загубиш, бе? Толкова хора има!". Като ми даваше номера си се зачудих как да го запиша и толкова му бях набрала, че го кръстих "Tup kitaec" (тъп китаец). Остави ме той, групата се пръсна и се почна забавлението.

Приказките оживяха!

Насладих се на всеки един момент и не снимах почти нищо.

Всичко бе толкова реалистично и омайващо, сякаш отново бях дете.

Толкова бе прекрасно в къщата на Снежанка, в двореца на Красавицата и звяра, в чашките за чай на Алиса и в подводницата на Немо!

Видях спящи красавици, Рапунцели, Аладини и кого ли още не!

Джак Спароу и Питър Пан ми целунаха ръка, а Тарзан ме привестства в къщата си на дървото.

Редих се на опашките редом с децата и родителите им, за да чакам за всяка атракция и бих казала, че за 5 часа обиколих най-важните и забележителни места.

Точно тук беше сладката част от деня, затова именно сега ще споделя и сладка рецепта за 

Шоколадова палачинкова торта

Необходими продукти:

за 10 палачинки:

Адаптирано от food network

4 яйца

1 ч. ч. прясно мляко

1/2 ч. ч. брашно

1/4 ч. ч. неподсладено какао

2 с. л. захар

ванилия

щипка сол

3 с. л. разтопено краве масло +3 с. л. олио за печене

за крема:

200 мл сметана (35%)

пудра захар на вкус

ванилия

за ганаша:

50 мл сметана

50 г черен шоколад

Смесете продуктите за палачинките и разбийте сместа до хомогенност. Изпечете десетина палачинки, като преди всяка, добавяте в тигана смес от масло и олио. Оставете ги да се охладят и ако желаете, ги изрежете с помощта на една обърната чиния и нож за пица, така че да се получат идеално кръгли блатове. За крема разбийте сметаната с пудрата за кратко, докато сметаната придобие вид на хубав крем.

Подредете тортата като редувате палачинка с крем. Най-отгоре завършете с крем и измажете тортата, доколкото е възможно. Кипнете сметаната, свалете я от котлона и прибавете начупения черен шоколад, разбъркайте добре и оставете сместа да се охлади.

Залейте тортата, когато ганашът е леко стегнал, но ако се е втвърдил прекалено, го сложете за няколко секунди на котлона, за да се втечни. Декорирайте я с оцветен сметанов крем и захарни перлички.

Приказката продължаваше, но натрапчивото чувство не ме напусна през цялото време, затова час преди срещата, аз реших да се запътя към централния вход. Дисниленд бе с размерите на малък град, така че ми отне около половин час стигна до нещото, което китаецът ми бе казал, че е вход. На мястото нямаше и помен от моята група. Започнах да се тревожа и се обадих на китаеца. Каза, че вече са се събрали няколко човека и чакат останалите. Тогава вече окончателно разбрах, че се случи. Изгубих се. Изгубих се в Дисниленд.

Започнах да подтичвам насам натам като муха без глава, питах всеки срещнат полицай къде е тоя вход и всеки ми казваше нещо различно. Никой не знаеше какво е имал предвид китаецът. Продължих да му звъня и да го карам да ме упъти, а той само повтаряше: "Екзит! Екзит! Мейн! Мейн". Какъв "екзит", какъв "мейн", нали ми каза на главния вход?! Сега изведнъж на екзит обърна!

Крещях, псувах на български, но резултат - тц. С ужас установих, че след 30-минутно лутане, батерията на телефона ми падна. Не знам как в един момент се озовах извън самото съоръжение Дисниленд и бях в частта, в която имаше хотели и паркинги. Като окаян и безнадежден корабокрушенец, седнах на един тротоар, хвърлих си чантата в райграса и просто се разревах с глас.

Нито знаех в кой град или местност е хотелът ми, нито имах телефон, нито достатъчно пари, за да си наема хеликоптер, да изхвърча при китаеца и да му откъсна главата. Видя ме един полицай и ме посъветва да отида в някой от хотелите и да ги питам за автобус, който да води до моя хотел. Чакай малко... До кой хотел? Та аз дори не му знам името! И как да го знам, щом съм с група, чийто екскурзовод уж се грижи за нея!

Сълзите ми шурнаха още по-силно. Влязох в първия хотел и отидох на рецепция. Видях две излъскани и костюмирани дами, а аз - рошава и подута от рев, се приближих към тях и през сълзи обясних, че съм се изгубила.

Момичетата много се притесниха и веднага се заеха с  мен - настаниха ме да седна, донесоха ми вода и бисквитки и дори ме попитаха дали не искам психолог! Казах им, че единственото, което искам е да се прибера в хотела си.

Дамите бързо се задействаха, намериха зарядно за телефона ми, включиха го и първата им мисъл, разбира се, бе да се свържат с екскурзовода ми. Взеха телефона ми и го набраха. В момента, в който той вдигна, тя погледна към дисплея, за да види как е изписано името му и разтревожено и супер сериозно каза: "Hello, Mr. Tup kitaec!" (Здравейте, г-н Тъп китаец!). Както уж се превивах от рев, познайте дали в този момент не паднах на земята от смях! Рецепционистките вече сериозно решиха, че съм за лудницата, ама на кого му пука, важното е да се знае, че китаецът е тъп!

Въпросният се разкрещя по телефона и каза, че са ме чакали цели 10 минути и накрая тръгнали, т.е. преди 30 минути и нямало как да се върнат за мен, да съм се оправяла! Дали знаеше името на хотела?! Със сигурност, ама на китайски! Момичетата едва разбраха района, в който е хотелът и се оказа, че трябва да съм в някой от общо 10. Започнаха да звънят подред на всички хотели в местността и чудо!!! Още на второто позвъняване ме откриха! Извикаха ми такси, написаха му някаква фактура за 200 долара (представете си колко път има до въпросния хотел!), дръпнаха го настрана и му обясниха случая.

Като се сбогувахме, едва не ги разцелувах. Нито бяха длъжни да ме спасяват, нито да проявяват такава загриженост и внимание. Това е истинска човечност и манталитет, който на мен ми е много далечен в заобикалящата ме среда. Откриха ми хотела, платиха ми транспорта и привечер (около 3 часа след пропуснатата среща с тъпия китаец), се прибрах, направих си отново една хубава вана и си поревах подобаващо. 

* С тази публикация нямам за цел да обидя китайския народ. Тук визирам само и единствено човека, заради когото преживях този голям екшън и стрес.